грим-мигли-вежди-пловдив-makeup-lashes

Как открих себе си?

По стъпките на един професионален гримьор

Спомням си, че нямах навършени 4 години, когато за първи път се появи увлечението ми към един музикален инструмент – пианото. Имаше нещо много запленяващо в начина, по който отблясваха всички негови повърхности, в перфектната подреденост на черните и белите клавиши и прецизната стойка и грацията, с която свиреха изпълнителите! Започнах да събирам пощенски картички с пиана на тях – Да, все още бях на 3 години и помня това, и да, все още си в сайта на професионален гримьор. Ще разбереш защо това има отношение към историята след малко…обещавам.

Детското ми желание да се науча да свиря на пиано не беше взето под внимание от родителите ми, но независимо къде се озовавах, винаги се намираше пиано и не можеха да ме отлепят от него. Докато един ден историята на първите ноти, изсвирени от собствените ми пръсти започна…бях едва на 4 години.

А едва на 30 годишна възраст разбрах всъщност, че още когато съм била на три, се бях влюбила в…

красотата и съвършенството!

И тази моя любов не ме е напускала никога. Oт пианото премина към рисуване, спортни и латино танци, чужди езици, джаз балет, пеене. И така до ден днешен, когато любовта към красотата и съвършенството намериха изражение в изкуството да гримирам и творя върху лицата на хората.

Как реших да превърна грима в своя професия?

Когато след немалко години работа в различни сфери и корпоративни структури си дадох сметка, че отдавна съм избягала от себе си…

Когато разбрах, че това да имаш „престижна работа“ в офис и да печелиш много пари, не е най-важното нещо на света (ама наистина)…

Когато се убедих, че ако жертваш свободата си в името на сигурността, губиш и двете…

Дойде време за равносметка и преосмисляне на целия ми живот до момента…

…Затова върнах лентата назад. Защото, ако искаш да разбереш какво наистина обичаш да правиш – спомни си детството. Разбери кое е онова нещо, което кара сърцето ти да бие лудо и можеш да правиш с часове без да спираш.

Разрових толкова надълбоко и изкарах толкова невероятни и забравени спомени – на някои плаках, на някои се смях, на други се смях през сълзи….но намерих себе си 😊

Например веднага щом се прибирахме от детската градина, тайно взимах гримовете на майка ми. Не си представяй колекцията на съвременен youtube-ър. Говоря за малко несесерче, в което имаше син молив за очи, розово перлено червило, черна спирала и една палитра със сенки и руж. Гримирах се колкото можех, червилото беше задължително и се преструвах на водеща от „По света и у нас“ – и ето тука много се смях 😊

Започнах да използвам ежедневно грим в 4ти клас.

Няма да забравя с какво възхищение гледах една моя съученичка, която се появяваше в училище всеки ден с бял молив по цялата линия на горния клепач, спирала, култовото телесно на цвят червило Constance Carroll # 4, очертано с тъмно кафяв молив за устни без преливка. За тези от вас, които вече се мръщят на образа в съзнанието си….тогава това беше модерно и беше супер хит!!!

От този момент нататък не е имало и ден, в който да не съм гримирана, ако излизам навън, дори това да означава да отида до магазина – не преувеличавам. Гримът беше станал важен ритуал за мен.

Казвам беше, защото след като започнах да се занимавам професионално с грим и да общувам с много жени по тази тема, осъзнах, че в тийнейджърските си години съм използвала грима, за да скрия всичко, което не ми е харесвало в огледалото – типично за тази възраст. С годините работа, обаче, се научих да не използвам грима, за да „прикрия несъвършенствата ви“ или за да „ви променя“, а чрез него да подчертая вашите черти и индивидуалност.

Но как стигнах до тук?

Благодарение на много хора и на най-близките ми. Приемах за даденост своето увлечение по грима за нещо напълно нормално и в реда на нещата – все пак това е било част от мен от най-най-ранна детска възраст. Затова явно живеех с убеждението, че гримът е нещо, с което всяка една жена умее да борави и професията гримьор вярвах, че съществува само в сферата на киното, театъра и модата. Не отдавах значение на комплиментите за начина, по който гримирах себе си, нито забелязвах как мога да прекарвам часове наред да разучавам продукти или техники на гримиране. Но за моя огромна радост до себе си имам човек, който забеляза нещо по-особено в това мое увлечение. Именно той ме подкрепи в трудното решение да напусна корпоративния свят и мениджърската позиция, за която се бях трудила години наред и да направя „най-страшното“ нещо в живота си – да работя за себе си и за мечтите си.